И така, след разходката в Поланарува, тръгнахме за Кенди. 

Кенди е сравнително голямо градче, сгушено в полите на планините. Там се намира голям будистки комплекс, в който се намира известната реликва "зъба на Буда", вадят я за поклонение по време на празници. През Август в това градче се провежда голям фолклорен фестивал, на който пресъздават пренасянето на "зъба" от предния дом, към сегашния. Изпълняват традиционни танци, които видяхме само на снимки. Ако някой е заинтересован в традиционната им култура, съвсем спокойно може да планира пътуването си за Август, когато всъщност е началото на втория им сух период и е подходящо за пътуване, особено в Северната част на острова.

   След дългото пътуване, използвахме остатъка от деня за разглеждане на музейния комплекс и части от централната част на града.

Посетихме и Хинди Храм. Явно беше някакъв празник, понеже много хора носеха плодове и цветя които поднасяха като дар на боговете в храма. Имаше и поклонници запалили огън вътре. Абе луда работа. Приемам за голям минус факта, че не се бях поинтересовал повече за спецификата на двете особено чужди за нас религии, а именно Будизма и Хиндуизма.

 

Освен техните храмове, в градчето все още има следи от европейска култура и донесенето с нея Християнство. Изключително интересен беше микса от религии на едно и също място. Не че не сме свикнали с подобни миксове и ние де :)

 

Центърът на града е застроен основно с бивши имения на колонизатори. Онези затворени комплекси с вътрешни дворове собственост на европейки и построени с труда на местните роби. Всички вече са превърнати в хотели и ресторанти.

Тъй като решихме пропуснем големия национален резерват Яла си позволихме да отидем до едно сиропиталище за слонове на около 2 часа от Кенди. Имах огромно желание да се доближа до това голямо, миролюбиво животно. В сиропиталището предлагат няколко пакета, от които един е яздене на слон, а друг е пешеходна разходка със слон, през което време се запознаваш с навиците му и ти разказват различни неща. Избрахме разходката. Не искахме да тормозим животните като им се катерим на гърбовете. След като ни разказаха подробно за слоновете, тръгнахме на разходка с една слоница на име Ранменика :) Беше на около 65 години и много мила.

След 40 минутната разходка, отидохме до близката рекичка, където Ранменика си полегна, а ние се захванахме да я мием. Връчиха ни по една счупена черупка от кокос и се захванахме за работа.
Слончето не ни остана длъжно и ни върна услугата почти веднага :) :) :)

Накрая я нахранихме и се снимахме за чао. Уникално е чувството да прекараш няколко часа с животно което си виждал досега само отдалче, при това затворено в зоопарк.

В съседство на сиропиталището има фабрика за производство на хартия от слонски изпражнения. Понеже си имат в излишък са решили проблема с нещо полезно. Разгледахме целия процес по добиването на хартия и производството на продукти от нея. Фабриката беше малка и нищо особено. Освен самата хартия, ръчно изработваха и различни картички, подаръчни кутии, моливници. Беше много интересно тъй като за производството на ръчно окрасените и изрисувани неща се възползваха от ученици.

По пътя обратно видяхме дървета около една ръка изпълнение със спящи през деня прилепи. Оказаха се Индийски летящи лисици:

Преди да се приберем към градчето спряхме на една от седемте най-големи статуи на буда откъдето се откриваше и разкошна гледка към града.

Пропуснах да спомена, че през целия ден си имахме един гид, който ни разкарваше с бусче и се опитваше да обяснява нещо. Не му се получаваше много, че английския не беше от най-силните му страни, но демонстрираше огромно желание :)

Предстоеше заветното 7 часово пътуване с влак до чаените плантации в планините за което тръпнех в очакване от ден 1. Имах изключително лошо предчувствие още преди да се бяхме качили на влака.....

Дойде и заветния ден.

Рано сутринта метнахме раниците на гръб и хайде към ЖП гарата.

На гарата имаше огромна опашка от чакащи туристи.

   Силно впечатление ми направи едно младо момиче чакащо влака в компанията на местен гид (може би). 

Момчето изглеждаше толкова влюбено в момичето, а трябваше да я изпраща и може би никога повече нямаше да я види. 

Очите му бяха влажни и пълни с надежда.

Аз просто стоях и ги гледах. Накараха ме да замечтая за изминалите тръпки....

Трябваше да се качим на влака и да изминем около 120км за 7 часа. Звучи нелепо ще кажете, така си и беше.

Маршрута на влака се води за най-живописния в Шри Ланка, тъй като железницата минава през гори и чаени плантации високо в планината.

Гледките са наистина много впечатляващи, стига да успееш да ги видиш.

 

 

 

 

 

Защо ли?

 

 

 

Ами защото във влака е адска блъсканица. Всички са като сардини вътре, а и на всичкото отгоре през 2-3 минути минават амбулантни търговци, които нямайки къде да стъпят, ходят по краката ви.

 

 

 Нямаш къде да се хванеш, няма къде да се завъртиш, а да не говорим да гледаш пейзажа.

Колко пък да е зле ще си кажете сигурно. 

Ами толкова:

И така 7 часа.

 

През повечето време се возих в пространството между вагоните. Където освен, че нямаше гледки, нямаше и въздух за дишане.

 

Спирам с хейта и продължавам напред. 

 

Видимо изнервен и нямащ никакво желание да комуникирам с когото и да е, слязох жив от влака в Хапутале. Работническо малко, бедно градче, в средата на чаените плантации. 

Въпреки първоначалния ми негативизъм, предизвикан от дългото и изморително пътуване, Хапутале се оказа едно от най-интересните места в които сме били.

Местните бяха основно индуисти. Повечето работници в Шри Ланка са такива. Индуистите са Индийци по произход, внесени преди над 100 години от Англичаните за да работят по чаените плантации. 

   Макар много бедни, хората живеят сравнително щастливо.

Все още непокварени от модерния свят, без обувки и прозорци, всички се усмихват и живеят в синхрон помежду си. Изключително дружелюбен човек се запозна с нас на пътя. Той много държеше да му отидем на гости, да ни запознае със семейството си и да ни покаже как живеят. Речено - сторено. Човечеца ни заведе в една махала, на около 40 минути от Хапутале.
 

Гледката в самото начало ни потресе:

Хората бяха много гостоприемни. Почерпиха ни по чаша чай и бисквити, поприказвахме си и стана време да се прибираме понеже се стъмни. Срещата с тях обаче ще остави дълга диря в мен, а предполагам и в останалите. Искам само да ви кажа, че докато стоях в импровизираната им дневна, през цялото време имах заседнала бучка в гърлото. С едно обикновено отбиване от пътя и предразсъдъците успяхме да разнообразим ежедневието на тези обикновени и отрудени хора. 

Когато видиш нещо толкова различно от това с което си свикнал, няма как да останеш равнодушен. 

Жалко само, че не им оставихме нещо за спомен. Просто нямахме нищо в нас. Единствено им обещах след като се върнем в България да разпечатам и да им изпратя снимки за спомен. Така и направих, макар с малко закъснение.

   Основната причина да спрем в Хапутале бяха чаените плантации и плана беше на следващия ден да си направим една разходка до тях.

Още предната вечер се бяхме разбрали с домакините да ни закарат до близкия връх на зазоряване.

От този връх се откриват невероятни гледки към плантациите, които обаче човек може да види единствено по изгрев, защото после мъглите крият всичко.

   Плана беше да се качим с такси до горе на изгрев слънце (около 6 сутринта), след което да слезем пеша. За да си представите разстоянията и причината да се качим с автомобил до горе ще ви споделя само, че слизането отгоре до градчето ни отне 6-7 часа.

Чаените плантации около Хапутале са били направени от Томас Липтън. На най-високата точка има малка негова статуя, седнал на пейка наречена "Lipton seat". Не знаех този факт, въпреки че не веднъж съм пил Lipton Tea :)

В подножието на въпросните плантации се намира и първата и най-голяма фабрика за производство на чай, датираща отпреди повече от 120 години - създадена в ерата на индустриалната революция в Англия. Машините вътре си бяха още старите. 120 години фабриката работи и произвежда един и същ чай.

 

   След изгрев слънце се появиха и първите работници:

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

    Както вече споделих ни отне около 6-7 часа да слезем отгоре. Малко преди да стигнем градчето, мъглата беше превзела всичко около нас:

 

След като се прибрахме, починахме малко и зачакахме влака за Ела.

 

На гарата все още бият огромен звънец 15 минути преди да дойде влака, за да може местните да чуят и да дойдат. 

Ето го градчето погледнато от пристигащия влак:

Този път влака нямаше нищо общо с този от предния ден. Нямаше ги тълпите с хора, нямаше ги и продавачите на всевъзможни гадории.

   Изключително много се зарадвах. Най-накрая можеше да се повозя на вратата и да се порадвам на обещаните гледки:

Ела е малко планинско градче. За разлика от Хапутале обаче, Ела е пълна с туристи, заведения, магазини и така нататък. Първоначално станала известна с поклонническия връх Адам (Adam's Peak), Ела бързо се е превърнала в сборно място на туристите от целия остров. Всъщност Хапутале беше последното диво място в което бяхме, от Ела нататък, всички места бяха цивилизовани и туристически.

Плана беше да изкараме два пълни дни там, през които да направим две основни разходки:

   ден 1: Little Adams Peak & 9 Arch Bridge

Рано сутринта станахме за закуска и се отправихме към Little Adams Peak. Пътя до там не е много, около час и половина, два. От мястото се разкриват красиви гледки. На отстрещния хълм имаше много интересен луксозен комплекс от малки 5 звездни къщи със сламени покриви и басейни. Не напразно по пътя за басейна видяхме и хеликоптерна площадка. Реално до Ела няма как да се стигне бързо и удобно, освен с хеликоптер. Всички останали методи не са подходящи за хората, които си позволяват 500лв на нощувка, при средна цена от 20лв за острова.

Пихме по нещо в близкия до комплекса бар и отпрашихме за моста с деветте арки (nine arch bridge). Красив ЖП мост в гората. Слязохме долу и си направихме едночасова разходка по ЖП линията до Ела. След като се върнахме в града отскочихме до близък водопад, който макар да не изглежда зле на снимка, не впечатлява. Най-малкото защото се намира точно до асфалтовия път и е претъпкано с туристи. Макар не толкова автентична, Ела е превърната в туристически рай. Всички барове и ресторанти са приспособени към западния начин на живот. За първи път от началото на трипа ядох месо, пих бира и слушах музика. С малка доза срам ще призная, че точно тази вечер, автентичността и местния дух не ми липсваха изобщо :)

 

Ден 2: Ella Rock.

 

   Хайде пак, закуска, кафенце и газ. Разходката до Ела Рок и обратно ни отне цял ден - около 7 часа вървене.

Картинката е подобна на тази от Little Adams Peak, но самата разходка е много разнообразна и приятна. Вървяхме по Жп Линията, през една река, сред високи над 2метра треви, широколистни и иглолистни гори. Добре, че имаше една барачка, от която да си вземем кокос и вода, че пак бяхме неподготвени и щяхме да умрем от жажда.

 

     Край на планинските истории. Следват океан, плажове, залезии и столицата остава де, ама тя ще е накрая.

https://youtu.be/CEvbtWG6tiA